Понеделник, 29 Май 2023

Петък, 28 Август 2020 14:18

„Да!” на живота, „Да!” на България

„Да!” на живота, „Да!” на България

"Честит да си, Поете, да илядиш, Ивайло, да крепиш българското, Балабане!", пише Маргарита Петкова

 

„Да! Да! Да!...” Това е думата, която Ивайло Балабанов почти крещи в телефонната слушалка. И всеки неин оттенък е радостен, по-радостен, най-радостен. Това е думата, която може да произнася твърдо. Трябва да познаваш Ивайло Балабанов, най-българският поет, най-големият сред нас, да си прочел поне едно негово стихотворение, за да разбереш, че всъщност това е и най-присъщата му дума. Защото можеше и да мрънка „Нннеее...”, нали? Не, не можеше! И това никога няма да се случи, освен ако се наложи категоричното отрицание на всичко, което засяга интересите на неговата родина, обичта към приятелите и любовта на семейството си. Категоричност, която малцина имат, а още по-малцина отстояват. С цената на всичко.

Да, Ивайло Балабанов не е противоречива, а категорична личност. И като творец, и като гражданин. Той не пише своите стихотворения, затворен в кула от слонова кост, не ги пише заради самите тях, а просто защото не може да не ги напише. Често сме говорели с него за това. Всеки приличен версификатор е способен да подреди три-четири куплета, да спретне едно „квадратно” стихотворение и даже читателите да цъкат с езици пред него. Но това не е поезия. Поезията на Ивайло идва от душата му, минава през сърцето, раздирайки го с острите бодли на красивата роза, с която Бог е закичил челото му, дарявайки го с поетичния талант, и капва върху листа подобно сълза от окото на Богородица. Това не са красиви думи и естетски метафори, а истината, такава каквато я усещам не само аз. Не нижа дитирамби, нито на мен, нито на Ивайло те се харесват, не разливам елейни слова – той няма нужда от тях. Поезия, истинска поезия се случва само тогава, когато не можеш да НЕ напишеш думите й, а не когато искаш ДА ги напишеш. Много малка разлика, вярно, обаче как само си личат „творческите мъки” и как се лее стихът, написан на един дъх! И как ти спира дъхът, когато прочетеш „Принос към европейската история” или „Очи”. Давам за пример две коренно различни в жанрово отношение стихотворения – едното апотеоз на българщината, второто – апотеоз на любовта. Диапазонът в поезията на Ивайло е от полюс до полюс и той се мята между тях, омесва хляб за душите ни от земна кал и звезден прах, от глътка жива вода на родопски извор и шепа градска печал. И всичко това с простички думи, които всеки от нас изрича в ежедневието си, без помпозности и финтифлюшки, без неразбираем „модернизъм” и мания за богоизбраност. Защото е ПРИЗВАН. И ако осъмва над стих, то е защото не може да заспи, преди да го напише, а не защото според някаква измислена традиция, поетите творят нощем. Истинският поет, както вече казах, пише само тогава, когато трябва. Когато Господ му диктува.

Говоря ви за човека Ивайло Балабанов, който е неотделим от поета Ивайло Балабанов.

Вървим с него по „Раковска” в почивката на един от конгресите на Съюза на българските писатели. Говорим си за „нещата от живота”, за семействата си, за новородения му син Димитър... Ивайло е сложил длан на гърба ми (дланта му е голяма, покрива почти цялата ми лява плешка, изобщо с ръст и талант той абсолютно оправдава значението на фамилията си: „балабан” по неговия край е нарицателно за едър мъж) и някак си между другото ми казва: „Държа си ръката така, за да могат стрелите и куршумите, с които те замерят зложелателите, да се забиват в нея, а не в сърцето ти. За това са приятелите. И когато умра, на гърба ти ще остане очертанието на ръката ми. Хайде да изпием по една бира за това!” Много лично и съкровено ми е, което споделям, но го правя не за да се хваля, а за да допълня представата за Човека Ивайло. Защото той на много хора пази гърбовете – и в прекия, и в преносния смисъл. А стрелите-хули, отровните куршуми-думи, ножовете, забити до дръжката-злословия, камъните на безсилието и творческата немощ остават рани и белези в ръката на Ивайло. Той поема чуждата болка върху себе си, за да я пренесе върху белия лист и да излекува душите ни. И сега чувствам тази балабанска ръка на плещите си, усещам погледа на поета над рамото ми и чувам шепота му: „Е, Марго, какво пък толкоз...” Какво толкоз ли? Всичко, Ивайло!

„Да! Да!Да!” – в слушалката, в ухото ми, в сърцето ми. Да, братко мой, да, Поете, да, Българино!
Да! Да!! Да!!!

Маргарита Петкова

AFISH.BG

Публикувана в Afishbg
Етикети

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар

нагоре

Конзола за дебъг на Joomla!

Сесия

Информация за профила

Използвана памет

Заявки към базата данни