Вторник, 05 Юли 2022

Петък, 03 Юли 2020 10:02

Проф. Коста Костов пред BIG5: Българските медици са свикнали да работят при трудни условия, защото никога не са били глезеното чадо на властта и обществото

Най-труден е животът на почтените и достойните, защото да си почтен днес е апостолска работа и препятствията са дълбоки и почти непреодолими. Почтеността, която трябва да е човешка норма, днес се приема за патология, споделя в навечерието на своята 65 годишнина специалистът по белодробни болести проф. Коста Костов в интервю на Оля Ал-Ахмед

 

 

- Проф. Костов, честит юбилей! Как ще го отпразнувате в условията на все още съществуваща пандемия?

- Ако става дума за предстоящия ме рожден ден, той е полу-юбилей, защото не е кръгла годишнина. Не казвам коя, защото съм спрял да броя годините. Както казва един мой учител, когато годините надвишат броя на жените, които си любил, трябва да спреш да броиш. Не предвиждам специален празник, освен ако не си го направим с приятели. Около мен има няколко зодиакални събратя и също толкова посестрими. Може да го отбележим заедно. Нямам влечение по софри и гуляи. Предпочитам повече домашния уют и срещи на чаша добро вино с малка група приятели, с които имам общи вдъхновения. Все повече пестя времето си за съществени неща. Най-често празнувам скромно и прибрано в семейната среда. Изключение съм правил за кръгли годишнини, когато съм си позволявал по-широко представителство от избрани приятели и някой добър музикален съпровод, задължително с уклон към джаза.

- Имате богата биография, професионален и житейски опит. Нещо бихте ли променили, ако върнете колелото назад?

- Чак богата, не бих казал, но нямам поводи да се срамувам от биографията си. Иначе човешки прегрешения – колкото щеш. Ако човек не е грешен, животът става излишен, защото е даден за усъвършенстване. Ако се върна в детските си години и имам право на вето върху решенията на родителите си, щях да направя всичко по силите си да навляза по-дълбоко в музиката и тя да стане по-съществена част от живота ми. Ако за нещо съжалявам е, че поради заетостта в професията ми, не успях да отделя достатъчно време, за да усвоя някой от любимите си инструменти – саксофон, тромпет, китара, ударни... Особено саксофон, защото съм много предан на неговия звук. Обичам да цитирам Стан Гец, който казваше, че саксофонът е естествено продължение на човешкото тяло. Аз съм от семейство на духачи и звукът от духов инструмент винаги ме привлича, особено ако е тромпет или саксофон.

Понякога си мисля, че от мен би станал много добър треньор по футбол. Обичам този спорт и мисля, че имам усет за него. Някога, в детските си години, наистина бях обсебен от футбола и му се посветих сърцато. Беше моя детска мечта и прекарвах по цял ден на игрището, а вечер върху книгите. Баща ми е бил футболен вратар в младите си години и той ми завеща тази любов към футболната игра, която завладя сърцето ми в детските и ученическите ми години. Моят треньор Дечо Николов, който водеше юношеския отбор на „Локомотив” – Бургас, може да го потвърди, защото е жив и здрав и понякога се чуваме по телефона. Добре, че не съм се посветил на футбола, защото щях да бъда сърцат и трудолюбив, но ми липсва онази изключителност на таланта, каквато имаха моите любими футболисти от детството и това щеше да ме покруси и отнеме радостта от любимата игра, ако се превърне в професия. Сега се радвам на гения на Меси и успехите на Барселона.

- Въпрос, който задавам на всички състояли се личности: Точно за това ли мечтаехте като дете? Какъв искахте да станете?

- Вече почти отговорих на въпроса за детските мечти. Те изключително рядко се реализират, ако са подкрепени в семейната среда и имат дълбок корен в семейната традиция. Баща ми беше музикант и спортист, но никога не подкрепи моите детски щения и мечти за реализация в тези професионални сфери. Помня как си купих първата китара със собствени спестени пари и криех във водосточната тръба футболните си обувки, за да не разбере баща ми, че всеки ден ходя на тренировки по футбол.

Станах лекар, защото не успях да стана професионален футболист или музикант. И двете страсти ме люлееха в ученическите години – играех футбол в един от юношеските отбори на Бургас, свирех на китара и с мои приятели дори се опитвахме да забавляваме съучениците ни на ученическите бригади. Родителите ми ме насърчаваха за други професии.

Много ми допада учителската професия и изпитвам респект към всеки, който обучава и е приел това като мисия. Затова и аз не пропускам възможността да предам част от опита и знанията си на по-младите. Не станах учител, но като хабилитиран лекар преподавам, изнасям лекции пред колеги, години наред бях лектор по белодробни болести на студенти, а сега на специализанти, пулмолози и други специалисти от различни области на медицината.

Winbet - истинската тръпка от победата! (18+)

Никога в детските си години не съм мечтал да ставам лекар. За мен тази професия беше толкова близо до Бога, че не смеех да помисля, че съм достоен за нея. Не вярвах, че мога да бъда богоравен като лекарите, които лекуваха моите неспирни детски болести. Бях болнаво дете и все висях с родителите си пред лекарските кабинети. За лекарите бях станал нещо като любим обект за наблюдение на антибиотичните ефекти върху детския организъм. След една поредна болест, която ме прикова на легло за повече от месец в последния клас на гимназията, се заклех, че ако се измъкна жив от болницата, ще се подготвя за кандидатстудентските изпити така, че ще бъда приет медицина. Така и стана. Само за месец успях да се класирам сред първите 25 момчета и изпълних заканата си. Дано не съм объркал призванието си, но днес със сигурност знам, че това се е случило, защото не бих могъл да се справя прилично с никоя друга професия.

- Специализирали сте в Базел, Мюнхен, Хайделберг. Какво Ви връщаше в България всеки път?

- Без поза, защото съм го преживял по време на дългия си престой в Базел, където заминах през 1991 година, за да подготвя доктората си – не мога да живея извън България и в това няма никакъв престорен патриотизъм. Просто не мога да се лиша от нещо органично, което е част от мен и без което не функционирам нормално. Имах възможност да остана в Швейцария, винаги е съществувала възможност да работя в Германия (и сега има такава), но никога тези възможности не са ме привличали толкова силно, че да се възползвам. Не знам какво е онова, което ме държи здраво близо до корена, но съм вкопан в него. Не искам да напускам България, но съм доволен, че две от децата ми я напуснаха. Знам, че това е добре за тях, колкото и да съм тъжен, че дори и аз, който съм бил добър пример за привързаност към родното място, не успях да ги задържа. България днес не е добро място за младите хора, които искат да получат добро образование и достойна признателност за възможностите си. 

- Малко известно е, че сте член на Съюза на българските писатели. Кое е най-любимото Ви чадо от писателската Ви дейност?

- Не съм писател в онзи смисъл на думата, който влагам. Никога не съм си помислил, че мога да използвам определението „писател“ за скромните ми опити в писането. Освен моите специализирани монографии, участията ми в десетки колективни учебници и наръчници, функциите ми като главен редактор и автор на последното ръководство по „Белодробни болести“, съм издал една скромна, еклектична книга, именувана „Посоки на вдъхновението“, много публицистични тестове и над 60 редакционни уводни статии в сп. INSPIRO, на което съм главен редактор, всичките с характер на есета по теми, които ме вълнуват. Писал съм публицистични текстове и за други издания – вестници и списания.

Всъщност това, което ме привлича, е есеистиката, публицистиката. Опитите ми в този жанр са свързани с влечението ми към него като читател. Аз чета предимно поезия, разкази и есеистика. Въобще, късата литературна форма ми е любима, но нямам никакви претенции в поезията и разказа. Познавам толкова великолепни поети и разказвачи, че не бих се осмелил дори да опитвам. Виж, есеистиката е нещо различно, предполага свободно излагане на лична гледна точка, размишление, начин да кажеш на другите неща, които не би казал на всеки, вид откровение, заложено в подтекста. За мен писаниците са вид освобождаване от вътрешни демони, които ме преследват с дни. Ако не го направя, демоните продължават да ме безпокоят и докато не ги изхвърля от себе си, не ме оставят на мира. В стилистиката на моите писаници има много образци, от които съм се учил и следвам, някои от тях съм споменавал в други мои итервюта, но тук искам да спомена две имена – на Ивайло Нойзи Цветков и на моя учител от студентските ми години д-р Георги Чалдъков. Те са образец за неуморни читатели и писачи на умнотии. Признателен съм им за примера и вдъхновението. Първите страхотни есета в българската периодика съм чел в списание „Егоист”, на което главен редактор беше Нойзи, а д-р Чалдъков не спира да ме изумява с енергията си почти ежедневно да поднася нов текст, от който научавам много. Имам неутолима страст за четене, а четенето поражда мислене. Обичам да цитирам в такива случаи Шопенхауер, който казва: „Разумът има женска природа – той може да роди нещо, ако нещо е приел.” Ето такива родилни мъки ме карат да пиша.

- Известно ми е, че сте яростен почитател на поезията. Кои са любимите Ви автори и в момента коя е стихосбирката на нощното Ви шкафче?

- Да, може да се каже, че съм страстен почитател на поезията. Тя ме сближи с много от големите български поети. Професията ми и страстта ми към българската поезия ме срещнаха и с Вашата майка – българската поетеса Ваня Петкова, от която притежавам няколко стихосбирки и ценя като поетеса. Обичам да препрочитам любимите си поети – Константин Павлов, Борис Христов, Иван Пейчев, Христо Фотев, Иван Динков, Иван Цанев… да не изброявам всички. Познавам и харесвам поезията на Румен Леонидов, на когото съм много задължен за незабравими мои срещи с поезията. В последните няколко години открих за себе си поезията на Калина Ковачева, Валентина Радинска и Камелия Кондова. За никого не е тайна, че бях много близък с Дамян Дамянов и той е едно от ранните ми поетични вдъхновения. Познавам и харесвам поезията на Надежда Захариева, неговата съпруга. Изпитвам национална гордост, че Ботев и Яворов са български поети и знам, че са расови гении (по Гео Милев). Мога убедено да твърдя, че в българската поезия има знаменити поети, които са написали стихове, достойни за световни антологии.

- Поетите Дамян Дамянов и Ваня Петкова Ви бяха приятели, често Ви посещаваха някога във ВМА. Спомняте ли си някоя щура случка с тях?

- Да, много случки. Ваня Петкова беше много щура и ми разказваше един случай, когато в станцията на писателите в курорта „Дружба” е ступала един нахален „писател”, който я обидил и го е завихрила с един стол около една маса. Ваня Петкова винаги реагираше шумно и непредвидимо при нашите срещи. Имаше маниера да усилва еротичните нотки в разговорите. Веднъж, пред асансьора на болницата, в която работих, пред множество от чакащи пациенти, като ме видя, отдалеч изрази шумно възторга си от новата ми прическа с думите: „Коста, ти си само за любов“. Такава истинска беше Ваня и много ми беше скъпа. Разговорите ни бяха неспирни и в нея имаше една категоричност в оценките, които не търпяха противоречия. Като кажеше за някого, че е мухльо или негодяй, беше винаги в десетката. Да не нарочи някой писател, че не става, тогава беше страховита.

С Дамян имам безброй спомени, защото няколко години бях почти ежедневно в неговата компания, но най-ярък е този, когато един столичен всекидневник беше обявил на титулната си страница, че Дамян загива в клиниката, в която работех и когато видя заглавието няколко дни по-късно каза, че е имало един положителен резултат от тази прибързана обява – видял е приживе своето погребение. След като са видели обявата, край болничното му легло са се появили хора, с които не се е виждал от години и е бил изумен от този прилив на благодарност, прошки и несподелена обич. После се смяхме много и той се радваше като дете на случката.

- Освен с поезията, от както Ви помня, вървите ръка за ръка с джаза! Какво място заема джазът в душата Ви? Коя е последната джаз новина около Вас?

- Джазът е полегнал някъде в генома ми, защото аз съм филиз от музикално семейство. Дядо ми и баща ми бяха любители музиканти-тромпетисти. Баща ми в свободното от професията време свиреше по ресторанти, а дядо ми – сирак от балканската война, е отгледан от гвардейския оркестър. Около мен винаги има джаз-новини, а последната е, че мой скъп приятел ми подари дисково устройство с непомерна памет, съхранила десетки джаз-концерти във видео и аудио формат и още толкова албуми на любими музиканти и групи. Тук е мястото да кажа, че не съм джаз-сектант и слушам и други музикални жанрове. Никога няма да престана да слушам „Бийтълс“, британски и американски блус, фънк и соул. Има прекрасни български джаз-формации и музиканти и ако почна да ги изброявам, сигурно ще пропусна някой, но първите ми срещи с български джаз, който харесвам, беше с музиката на „Бели, зелени, червени”, „Зона Ц“ и „Акустична версия“. После дойдоха музикантите Румен Тосков, Веселин Веселинов-Еко, Мишо Йосифов, Вили Тромбона, Живко Петров, Васко Спасов и Ачо Заберски, всички от фамилията Бояджиеви, Мира Кацарова… Харесвам група „Фънкалеро“. Никога няма да се наситя на музиката на „ФСБ“, защото са част от моята музикална култура. Обичам да слушам Иван Лечев и се радвам на успехите му.

- Апропо, като почитател на „черната музика”, какво мислите за разделянето на света на черни и бели  напоследък? Вашето отношение към расизма и към събитията в САЩ и рефлекторното им отражение в Европа?

- Аз съм гностик, с богомилска закваска и хуманист в разбирането си за човека и обществото. Тази еклектична смес не предвижда ксенофобия и расистка нагласа. Имам приятели от всички етноси и това ме прави по-богат. Не харесвам циганските работи, особено, когато се вършат от българи и не мисля, че всички цигани са калпави. Имах циганин съученик в детските си години и не съм изпитвал неприязън към него. Джанго Райнхард и Пако де Лусия са цигани, но това не намаля моята възхита от тях.

- През февруари обявихте, че напускате СБЖ, чийто член бяхте. „Няма да cъм пуяк cрeд мисирки. Не жeлaя пoвeчe дa бъдa чacт oт eднa oбщнocт, кoятo пoзвoлявa члeнoвeтe ѝ дa бъдaт публичнo унизявaни и нe дeмoнcтрирa oчaквaнитe зaщитни рeфлeкcи“. Журналистите ли са единствените, които позволяват да бъдат публично унижавани? А шефът на АПИ, близкото обкръжение на премиера, медицинските сестри, дори лекарите, които позволяват снизходително отношение на властта?

- Свободата на словото трябва да се брани с всички средства. Независимите от изпълнителната власт медии са абсолютна необходимост и основен темел на демокрацията. Ако истината не е свободна, и свободата не е истинска. Публичното унижение стана приемливо, а всъщност е израз на потрошено достойнство. Най-яркият израз на почтеността е защитата на личното достойнство. Когато го загубиш, тогава всичко става по-лесно. Най-труден е животът на почтените и достойните, защото да си почтен днес е апостолска работа и препятствията са дълбоки и почти непреодолими. Затова почтеността, която трябва да е човешка норма, днес се приема за патология. Трябва да се върнем към изконните човешки ценности, затова всеки отпор срещу тяхното погазване е битка за повече човечност.

- На 19 март избухнахте гневно срещу депутати, които готвеха 1000 лв. глоба за лекар, несъгласен с това как държавата се отнася с него – неосигуряване на защитно облекло и безопасни условия на работа: “ Хей, мишоци, ние не сме политици или депутати, а медици! Стига сте ни управлявали като наказателен отряд. Между нас има най-малко дезертьори в тази държава. Оставете ни на мира с вашите милиционерски методи“. Какво ще добавите сега към този Ваш коментар?

- Ще кажа, че съм бил прав, защото огромното мнозинство от българските медици не се уплашиха и не хленчеха в нито един момент на епидемичния взрив. Бяха достойни за професията си и там, където ги призова дългът – при пациентите. Ако някой е виновен за направен пропуск, това не бяха те, защото работят въпреки пропуските и недоимъка на персонал и апаратура на повечето места.

Българските медици са свикнали да работят при трудни условия, защото никога не са били глезеното чадо на властта и обществото. Време е за преоценка и епидемията от COVID-19 може да промени фокуса на обществото така, че същото да обърне поглед към проблемите в здравния сектор, да преосмисли приоритетите си, осъзнавайки, че без добра и сигурна здравна система, достатъчно подготвени медици, осигурени със съвременна апаратура, няма национална сигурност и всеки следващ вирус ще ни хвърли в същата паника.

- Никога ли не сте се изкушавали от политиката? Какво е отношението Ви към нея? Гласувате ли?

- Нямам амбиции за политическа кариера и никога не съм бил изкушаван. Считам, че добрия професионалист трябва да си тежи на мястото и може да се заеме с политика, само ако е завършил своята професионална мисия. Аз все още съм в професията си и тя е най-голямото изкушение за мен. Засега нямам намерение да навлизам в политическото поле, макар да се случва да изразявам открито мнение за процесите в обществото. Мисля, че всеки, който счита себе си за морален гражданин, трябва да изразява своето мнение за политическите процеси, а всеки интелектуалец – да бъде активен коректив и съдник на управляващите.

Winbet - истинската тръпка от победата! (18+)

Допреди няколко години не гласувах след разочарованието, което поднесе на наивните си избраници Симеон – ни цар, ни премиер – но в последните няколко години гласувах на всички избори. Считам, че в България все още липсват достатъчно условия за правене на етична политика, в която личната почтеност и достойнство да бъдат ценен ресурс и разпознаваеми за избирателите. Единственото място все още, на което може да съхраниш личните си добродетели и да отстояваш политическа етика, е Европейският парламент. Дано не се лъжа, защото става все по-видимо, че и там етичните ресурси са на изчерпване с навлизане на случайно избрани евродепутати, които нямат капацитет за високия форум.

- Прекратено беше институционалното съществуване на Медицинския съвет, чийто председател бяхте, но експертите продължават да работят. С какво се занимавахте? Обществото се раздели на привърженици на ген. Мутафчийски (маски и изолация) и на доц. Мангъров (без маски и повече свобода). Какъв е Вашият личен избор и съвет?

- Не съм привърженик на нито една от двете позиционни „форми” или по-точно казано, имам по-умерена позиция – нито в непопулярните крайности на Мутафчийски, нито в крайно либералните тези на Атанас Мангъров. Независимо от епидемиологичния агностицизъм на доц. Мангъров, който е мой избор за член на Медицинския експертен съвет, с него мога да изпия винаги чаша вино и ще има за какво да поговорим. С него може да имаме различия, но те не са принципни и не ни разделят фатално.

- „Здравеопазването ни е по-зле от всякога”, заявихте през 2017 г. „Дупките в него, необгрижването на пациентите, тази липса на съпричастност, на милосърдие към тях става все по-голяма. Някак си българският живот, както Свинтила го наричаше, генералната мерзост на българския живот стигна дотам, че ние забравихме за милосърдието. Забравихме, че добротата трябва да ни води. Добротата на институциите, на държавата“. Какво мислите към днешна дата за здравеопазването ни?

- Същото, но с уточнението, че недъзите, цитирани по-горе, не са по вина на медиците, а на системата, която възпитава такива недъзи. Милосърдие е необходимо в отношението на обществото към медиците, за да изградим един по-ефективен модел с повече доверие на обществото в неговото функциониране. Всеки, който е работил в европейска болница в някоя от напредналите държави, знае за какво говоря. Ние все още не сме достигнали ефективността на модела и традициите на работа в практическата и научна медицина, каквито са в една западноевропейска държава. Приличното ниво на нашата здравна система се крепи основно и преди всичко на ентусиазма и великото търпение и професионална етика на болшинството от българските медици, които вършат своята работа доколкото им позволява системата и въпреки нея. Недостатъците са много и единственото предимство – бърз достъп до специалист – не компенсира останалите недостатъци. Колко съм прав в това, което казвам, личи и от резултатите на нашата здравна система. Във всички лоши европейски класации ние сме неизменни първенци. Промяната е наложителна и неизбежна и е време зад нея да застане обществото, за да принуди политиците да извършат промените.

- В края на нашето интервю, какво бихте си пожелал за рождения си ден и какво бихте пожелали на хората в този объркан свят?

- Това, което е казал апостол Павел: „Ако изпитвате любов към ближния, сте изпълнили закона”.

Визитка:

Коста Костов e консултант по белодробни болести в УМБАЛ „Света Анна”, София.
Професор по белодробни болести.
Има специалност по вътрешни болести, пневмология и фтизиатрия (белодробни болести), военно-полева терапия.
Специализирал е белодробни болести в Швейцария и интензивна медицина в Санитарната академия на Бундесвера (Мюнхен, Германия).
Има завършен курс по лидерство в London Business School.
Има и диплом по медицински мениджмънт
Лектор по белодробни болести в Медицински факултет на Университет „Св. Климент Охридски”, София до 2019 г.
 
Проф. Коста Костов е член на:
Европейската респираторна асоциация (ERS).
Американската асоциация на гръдните лекари (ACCP Fellow).
Съюза на българските писатели (СБП) – секция „Публицистика”.
Председател на Българското дружество по белодробни болести (БДББ) в периода 2008-2012 г.
 
Проф. Коста Костов има над 200 отпечатани научни публикации, няколко авторски монографии, десетки участия в колективни монографии, ръководства и клинични наръчници, лектор и модератор на 10 международни медицински конференции и конгреси, с над 80 научни съобщения на конгреси, конференции и симпозиуми у нас и в чужбина.
 
Главен редактор е на последното ръководство „Белодробни болести” (два тома), 2016 г.
Двукратен носител на годишната награда за есеистика за 2015 г. и 2018 г. на в. „Словото днес” – седмично издание на Съюза на българските писатели (СБП).
Носител на годишната награда на Дарик радио „Вдъхновение на годината” за 2016 г.
Неизменно в годишните класации „Лекарите на които вярваме” на в-к „24 часа” и „Най-добрите лекари” на радио „Дарик”.
Главен редактор на медицински журнал INSPIRO.
Председател на фондация за респираторна медицина INSPIRО.
 
Обича българската поезия, умните книги, доброто червено вино и Бийтълс, но най-често слуша джаз във всичките му разновидности.
Страстен привърженик на футболен клуб “Барселона”.
Семеен. Има три деца – две дъщери и един син.

BIG5, интервю на Оля Ал-Ахмед

 

 

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар

Конзола за дебъг на Joomla!

Сесия

Информация за профила

Използвана памет

Заявки към базата данни