Всички те водят ексцентрична външна политика и успяват да отблъснат голяма част от световната общност.
Фидел Кастро, Куба
Фидел Кастро поема властта в Куба преди много десетилетия. Команданте напълно пренастройва страната според собствения си възглед и се осмелява да се противопостави на целия свят.
Смъртта на Фидел Кастро предизвиква доста противоречиви реакции по целия свят. Докато кубинските емигранти в Маями шумно празнуваха новината, московчани носеха до посолството на Куба цветя. Дълго преди смъртта си, Команданте успява да се превърне в символ на цяла епоха, към която можем да се отнасяме както решим, но не и безразлично. Той извървява дълъг път от обещаващ млад адвокат от добро семейство до пламенен революционер и борец за свобода. Въпреки че нищо не му попречва когато идва на власт, с желязна ръка да установи в страната своите правила.
Веднага след като Кастро и неговите поддръжници организират революцията и свалят омразния режим на Фулхенсио Батиста, с парите на гангстерите той тръгва на обиколка из Америка. Но идеята за демокрация със задължителна избирателната система и свобода на словото не му допада, така че пред очите на изумената световната общественост той решава да стане комунист и отива в Съветския съюз, където е бил посрещнат с отворени обятия.
Оттогава най-добрият приятел на Страната на Съветите и най-големият враг на САЩ се превръща в идол на революционно настроените млади хора. Той успява да не загуби героичния си ореол, въпреки тоталната блокада на Острова на свободата от американците, която доведе до обедняване на населението. Но кой, освен кубинците, ще мисли за парчето хляб, пред смелия борец срещу световния капитализъм, който е оцелял от стотици опити за убийство и не се е страхувал да предизвика голямата и страшна Америка.
Садам Хюсеин, Ирак
Садам Хюсеин, който превърна родния си Ирак в престъпна държава, никога умишлено не се е стремял към това. Напротив, той е имал изключително прагматичен подход към избора на приятели. За сътрудничеството си с тях той е бил склонен да мисли като не повече от "стратегически съюз", който е можел да бъде разрушен веднага, ако стане неизгоден и обременяващ.
След като се изкачва до върха на политическата власт ликвидирайки всичките си опоненти, амбициозният Саддам се заема със съседите, възнамерявайки да стане ключов лидер на арабския свят. Впрочем, Иран и особено нейният лидер, аятолах Хомейни, също не се отличавал с дружелюбие, планирал да разпространи ислямската революция в други страни в Персийския залив, включително Ирак. Хюсеин, в най-добрите традиции на уличните боеве, решава да удари първи и напада територията на съседа си. Но военната му операция се оказва провал, боевете се пренасят на територията на Ирак и след известно време обезкървените опоненти решават да се оттеглят в своите ъгли на ринга.
Западните страни, смятайки Садам за по-малкото зло, отколкото Хомейни, задраскват Ирак от списъка на страните, поддържащи тероризма и започват да доставят там оръжия, военна техника и многомилиардни кредити. Франция отива още по-далеч, продавайки на Хюсеин ядрен реактор, който веднага е бил унищожен от навреме усетилите се израелци. Приятелството започва да се пропуква когато Европа и Съединените щати вече не могат да не забелязват масовите репресии, които Садам организира срещу кюрдите. Но последната капка става инвазията в Кувейт, след която на Ирак са наложени санкции.
Към 1998 г. Америка вече е узряла за свалянето на режима на Садам и започва съответната подготовка, като обяснява военната операция с това, че Хюсеин не е прекратил опитите за създаване на оръжия за масово унищожение и подкрепя тероризма. През март 2003 г. му е предложено заедно със семейството си да напусне страната в рамките на 48 часа, но той отказа, след което САЩ и Великобритания веднага започват бомбардирови на Багдад. През декември Садам е арестуван и след продължителен съдебен процес в края на 2006 г. е екзекутиран. Присъдата включва много пунктове, но съюзниците в крайна сметка трябва да признаят, че твърденията за подкрепа на "Ал Кайда" и производство на оръжия за масово унищожение, които са станали повод за бомбардировките на Ирак, са неверни.
Муамар Кадафи, Либия
Муамар Кадафи, когото президентът на САЩ Роналд Рейгън нарича "бясното куче на Близкия Изток", в началото на кариерата си не се интересува от Запада особено. Всичките му усилия са били насочени към обединение със съседните арабски страни. Той създава Федерация на арабските републики, която е трябвало да обедини Либия, Египет и Судан. С течение на годините той отправя подобни предложения към управниците на Тунис, Алжир, Мароко, Сирия и Иран. Кадафи активно се намесва в работите на Палестина, Намибия, Уганда, Танзания, Йемен, Етиопия, а също и поддържа, включително финансово, многочислените национално-освободителни и националистически движения по целия свят, започвайки с баската сепаратистка групировка ЕТА и завършвайки с Червената армия на Япония. Подобна разточителност е била възможна благодарение на приходите от нефта, с който страната разполага.
Въпреки ентусиазма си към пан-арабската идеи, Кадафи не забравя и своите съграждани, за броени години ликвидира неграмотността, създава система на здравеопазване и безплатно раздава бензин. Но във външната политика не се справя толкова добре: той никога не успява да създаде един повече или по-малко стабилен съюз със съседите си, но затова пък воюва с Египет и Чад. В резултат, широките интереси на полковника, който никога не пропуска възможността да участват във всеки, дори незначителен конфликт навсякъде по света, започват да действат по нервите на САЩ и през 1979 г. Либия е включена в списъка на страните-спонсори на тероризма.
Американците установяват, че до този момент Кадафи е оказал влияние върху политиката на над 45 държави. Разбира се, Муамар не пропуска и Израел, който той нарича "ционистка язва", като призова всички сили в арабския свят да се насочат към освобождението на Палестина. В края на краищата това довежда до ембарго върху доставките на петрол за САЩ, които подкрепят Израел. По-късно Кадафи смекчава своята позиция, като предлага палестинско-израелският конфликт да се реши по любимия му начин, а именно чрез създаването на единна арабско-еврейска държава „Изратин“.
Първите сериозни проблеми на либийския лидер със Запада започват през 1986 г., след експлозия в дискотека в Берлин, в чиято организация обвиняват службите за сигурност на страната. В отговор Рейгън нарежда бомбардирови на Триполи и Бенгази. А през 1992 г., след експлозията на самолети над Локърби и във въздушното пространство на Нигерия, в които също участва либийското разузнаване, Съветът за сигурност на ООН налага санкции срещу страната. През 2003 г. когато Кадафи се съгласява да изплати обезщетение на близките на жертвите на терористичните атаки, те са отменени. Тези събития настройват Кадафи към мирни действия и той се опитва да установи отношения с Европа и Съединените щати, като отново настоява за обединяване на арабските страни и дори е наречен "крал на кралете на Африка".
Край на всичко слага "Арабската пролет", която помете редица страни в региона, включително и Либия. Опозицията иска оставката на Кадафи и тук се намесва международната коалиция начело със САЩ и Франция, които на основата на резолюция на Съвета за сигурност на ООН " „с цел да се защити цивилното население", започват военна операция. Международният съд в Хага издава заповед за арест на Кадафи, който е бил принуден да бяга и да се крие от бунтовниците. Но през октомври 2011 г. той е заловен и разкъсан от тълпата, която заснема бичуването на видео. "Срам за вас! Вие не виждате греха"- крещи полковникът, който 42 години управлява страната, няколко минути преди смъртта си.
Ким Чен Ир, Северна Корея
Външната политика на Северна Корея в продължение на много десетилетия се основава на принципа "заобиколени от врагове", което обаче не пречи на севернокорейските лидери да поддържат търговски отношения с десетки страни, а понякога и да приемат хуманитарна помощ от страни, които са обявили за най-големи врагове. Този обичай се предава, както се казва, от баща на син, но най-ярко се проявява при Ким Чен Ир, който традиционно влиза в горещия топ 10 на световните диктатори.
Велиият ръководител встъпва на поста веднага след смъртта на баща си Ким Ир Сен и съвършено не планира да ревизира наследството на Великия вожд. По време на неговото управление страната си остава напълно откъсната от външния свят и не се случват никакви значителни икономически реформи, които биха могли да облекчат условията на живот на реално гладуващото население. Именно гладът, или както предпочитат да го наричат властите в КНДР начело с Ким Чен Ир, "Труден поход", който се простира от 1995 до 1999 г. и отнася, според различни оценки, до три милиона живота, допринася за ативизация на външните отношения, като на помощ на Северна Корея идват „вражеските“ държави, водени от САЩ, Южна Корея и Япония.
Поради това, разбира се, Ким Чен Ир трябвало временно да забрави за безкомпромисната си външна политика. Например, той се извинява за отвличането на японски граждани от севернокорейските тайни служби, но е успява да предостави на близките на мъртвото момиче фалшиви останки, което вбесява японското правителство и то първо спира помощите, а след това въвежда санкции срещу страната.
Южна Корея, на която Северна Корея като цяло отказва правото да съществува, в периода на глада също организира доставки на храни и провъзгласява "Политика на слънчевата светлина", предполагаща намирането на компромис между двете страни. Срещу това Ким Чен Ир разрешава на севернокорейски работници да работят в заводи на съседа си в рамките на промишлената зона Кесонг и допуска туристи в планината Къмгансан.
Когато ситуацията в страната се стабилизира, неговото управление съобщава на населението, че излизането от кризата е станало възможно благодарение на сплотяването на хората около Ким Чен Ир, което „смачква "всички агресивни опити на американските империалисти". Това поведение на династията севернокорейски лидери е възможно само благодарение на ядрените и ракетни програми на страната, силата на които те редовно обещават да покажат на целия свят. Въпреки това, експертите все още не са сигурни дали Северна Корея наистина разполага с нещо, освен с ядреното взривно устройство, което е възможно да не е в състояние да се използва в бойна глава.
Мао Дзедун, Китай
Съветският съюз е основният обект на любовта и след това и омразата на Мао. Когато китайската комунистическа партия начело с него набира скорост, той е пълен с ентусиазъм да взема пример от По-големия брат. Този период започва през 1949 г., а в китайската историография е наречен период на "отклонение в една посока". Другата страна, разбира се, е идеологически чуждата Америка, близостта с която тогава е била нелогична.
Дружбата със Съветския съюз позволява на Китай да установи дипломатически отношения "от нулата" с много страни, което е било изключително важно за младата република. Но взаимната симпатия не продължава дълго. Още през 1956 г., когато на власт идва Никита Хрушчов и веднага започва енергично да развенчава култа към личността на Сталин, Мао рязко охладнява към Съветския съюз, заявявайки че той тръгва по "крив път". В този момент външната политика на Китай е обозначена с поредното поетично име, а именно "удар с два юмрука". Жертви на този удар трябвало да станат международният империализъм с американско лице и омразният на Мао ревизионизъм, е започнал в СССР.
В същото време Китай не възнамерява да остане сам: за съюзниците са били избрани страни от Азия, Африка и Латинска Америка, които водят борба за независимост. Те са смятани за приятели, които биха могли да формират "третата сила". Но и в новия алианс китайците не успяват да постигнат консенсус. С Индия дори избухва въоръжен конфликт. Подкрепата на Пекин за партизанските комунистически движения в Югоизточна Азия среща неодобрението на Индонезия, Малайзия и Филипините.
Третият етап на външната политика на Мао - "една линия, един масив" има изключително агресивен характер. Китай официално обявява, че основната му задача на международната сцена е борбата "срещу Съветския ревизионизъм и империализма на САЩ". И ако по отношение на САЩ китайците не предприемат никакви конкретни стъпки, конфронтацията със Съветския съюз започва с обсадата на съветското посолство в Пекин и едва не завършва с война, за която Мао вече е започнал да се готви. Въпреки че съветската страна многократно се опитва да успокои бушуващия съсед, многобройните преговори не довеждат до никакви резултати и неизменно остават в застой.
На фона на това Мао се обръща към Вашингтон и отношенията започват много бързо да постигат напредък. Китай отново установява контакти с по-голямата част от капиталистическите страни. Всичко това се прави с едно и също намерение: Китай е бил готов да се обедини с всеки, само за да се създаде противотежест на съветския социал-империализъм. Съветският съюз е бил принуден да поддържа военен паритет не само с НАТО, но и с Китай и Япония, което в крайна сметка довежда до неговия крах, а Китай, както е планирал Мао, стана третата сила.
BIG5.BG
